Айтос
Шест хана, 150 дюкяна и воденици е имал Айтос
TразмерT

6 хана, 150 дюкяна и воденици за смилане на зърно преброява пътешественикът Евлия Челеби, идвайки в Айтос през 1651 година. За големи пазари и за много хора, които се тълпят пред занаятчийските дюкяни в града, говори и арабският пътешественик от XI-ти век Ал Идриси. На чаршията били наредени две дълги редици с работилници, с множество занаятчии, търговци и чираци около тях, разказват аналите. А какво казва местната история?

   Векове наред в Айтос се практикували много и различни занаяти - абаджийство, кожарство и кожухарство, демирджийство (железарство), бакърджийство (медникарство), коюмджийство (златарство), грънчарство, каменоделство, дерменджийство и други. Потомците взимали занаята от дядовци и бащи и го предавали на децата си.

  С вековни традиции в града е грънчарството. Глинени фигури на животни и хора от т.нар. идолна пластика, са открити южно от града в селищна могила от неолитната епоха. Черно-фирнисовата керамика пък била на мода през елинистичната епоха. По времето на траките са се изработвани амфори, глинени лампи, балсамарии, каквито са открити в местностите Балар чешма и Паспалата, северно от града. Изобилието на фрагменти от керамика от различни епохи е доказателство за съществуването на десетки грънчарски работилници и пещи. Легенда разказва, че изделията на айтоските грънчари се продавали на пазарите край Средиземно море и по изящество съперничели на тези от древна Троя.

   По време на османското владичество, изделията на айтоските грънчари се продавали из цяла Странджа, във Варненско и Ямболско, и дори и на прочутия Узунджовски панаир в Цариград. По това време в града е имало няколко десетки грънчарски работилници и пещи. Оформят се цели потомствени грънчарски фамилии - Орлови, Станеви, Гиргицови, Кавръкови. Родоначалникът на фамилията Орлови, Симеон Вълчев например, е практикувал занаята от 1825 година. При известните майстори-грънчари от града са идвали да учат занаят младежи от различни краища на страната. Ненапразно жителите на града носели прозвището „Айтозлии-чулмекчии”, т.е. грънчари (от чулмектур - гърне). При социализма в града е открит грънчарски цех, чиито изделия, най-вече вази, се продавали в чужбина.

В грънчарската работилница „Орлето” в Етнографския комплекс „Генгер” в началото на лесопарк „Славеева река” и днес може да се проследи историята на този типичен за града народен занаят и да се наблюдава как в момента се изработват грънчарски изделия по старинна технология.

  С нормативен акт от 4. 01.1936 г. се урежда провеждането на панаирите в Айтос, които изобилствали от занаятчийски произведения. Пролетният панаир се организирал през месец май и бил петдневен, а есенният - през месец октомври и бил четиридневен.

Във вестник „Айтоски вести” от това време е отбелязано, че „Айтоският панаир е най-големият в Южна България, съществува от турско време, и на него редовно идвали тежки търговци от Анадола, Гърция и Персия". В началото на 1939 година в Айтос е проведен занаятчийски събор, на който присъстват занаятчии от Бургас, Карнобат, Поморие, Средец и Малко Търново.

  Няколко са били работилниците в града, в които се произвеждали изделия от бакър (мед). Наред с домашните съдове, като сахани, тепсии, тасове, синии, гюмове, менци (котли) за вода, джезвета за кафе, чанове (хлопки за добитъка), в тях се правели и украшения - гривни, пафти, пояси, някои от които били позлатявани или посребрявани.

В града е имало и тюфекчии-майстори по изработката на оръжия. Известен майстор например е бил Христо Тюфекчията.

Коюмджийство (златарство) са практикували малко майстори - Коста Гагов, Тодор Демирков и др., които изработвали златни обеци, пръстени, синджирчета, сребърни гривни, пафти, медальони. Сред сахатчиите (часовникарите) са познати Апостол Сахатчиев, Кебрук Сахатчи и др.

Дерменджийството (воденичарството) е било също много развито в града. По течението на река Дермендере е имало десетки воденици. В началото на ХХ век се появяват и моторните мелници - на Андон Арнаутина и Братя Тончеви. Последната воденица - на дядо Петър Георгиев, спира да работи в средата на миналия век. Известна е била и Мартиновата воденица.

Голяма маслобойна в Айтос е имал Никола Ганчев Хаджиилиев, за дараци. Абаджийството, кожарството, кожухарството, кундурджийството (обущарство), чехларството и мутафчийството (направата на изделия от козина - пътеки, чулове, дисаги, връви) възникват като занаяти в резултат на силно развитото в района скотовъдство. Абите се изработвали за нуждите на турската армия, а хубавите обувки и красиви чехли (еминии) - за жителите на града и околните села и за продажба по панаирите. Тъй като улиците на града били покрити с неравен калдаръм, то и добре направените обувки бързо се късали.

В града е имало и няколко дюкяна с добри майстори-кроячи, панталонаджии - Юрдан Сивилев, Никола Захариев, Иван Паунов, Георги Сурчев, Тодор Мартинов, Атанас Георгиев (Нако) и др. Тодор Мартинов по-късно разкрива модно шивашко ателие в Берлин. Иван Елмазов пък е специализирал като моден шивач-крояч в Мюнхен и след завръщането си е преподавател в школата по шев и кроячество, открита и субсидирана от Бургаската търговско-индустриална камара. Много добри майсторки-шивачки и моделиерки били Кальопа Бъчварова, Иринка Петрова, Данчето, Сирухи Такесян и др. Майстор-шивачката Зоичка Комитова открива курсове по шев и кройка, като дисциплината „шев и кройка” се е преподавала и в Земеделското училище в града.

Добре развитото скотовъдство в района и наличието на богат дивеч налагало обработката на голям брой кожи, в резултат на което силно се развивало и табачеството (кожарството). Кожарските работилници били разположени покрай рeка Хамамдере в ниски нехигиенични постройки, в които занаятът се практикувал при много лоши условия. В тези работилници се обработвали овчи, кози и говежди кожи, от които кожарите-турци и българи-изваждали гьонове, сахтяни и „мешини”, от които изнасяли в голямо количество и извън страната. Керваните със сурови кожи тръгвали от Провадия и Айтос за Родосто, откъдето дубровнишките търговци ги изнасяли в чужбина. По-известни майстори-табаци са били Филип Манолов, Кънчо Добрев, Ради Иванов.

Железарският занаят също се е практикувал от векове в Айтос. На площада в центъра на града се е издигал прочутият „Демир дирек” (”Железен стълб”), на който железарите от града опъвали желязото, което използвали за различни цели. Железарството възникнало във връзка с нуждите на преминаващите през града голям брой каруци, файтони, двуколки, биволски коли идващи от Айтоския проход или от вътрешността на страната за пристанищата Анхиало и Бургас. В града е имало и няколко налбанти (подковачници), където подковавали конете. Сарачите Илия Бабамолу, Ахмед Селим и др. изработвали седла, хамути, ремъци за конете.

Бъчварите в града също са били сред търсените от населението майстори. Лозарството в града било силно развито и затова се произвеждали големи количества бъчви за вино, бурета, катузи, кораби за грозде. А грозде около Айтос колкото искаш в обширните лозови насаждения, по-голяма част от които - частна собственост. Сред бъчварите по-известни са били Андон Лефтеров, Никола и Стамат Карамалакови и др.

Каменоделството е традиционен за града занаят, за развитието му допринася наличието на зеления айтоски камък-андицет в околностите на града, който лесно се обработва. Тази дейност се разраства особено много при строителството на Бургаското пристанище, когато край града се разкриват множество кариери, от които денем и нощем се добива камък, от който се изработват бордюри, павета, корнизи.

Интересът към айтоския камък и нуждата от квалифицирани кадри-каменоделци са причина през 1924 година в Айтос да се разкрие Каменоделно училище с директор чехът Роберж Браун. Няколко години преди това, главен архитект на града е италианецът Рикардо Тосканини, който построява няколко сгради в града, между които е и Зумпаловата къща, позната с колоните си и портика от зелен айтоски камък. На кариерите край града са работили и италианци. Изявени майстори-каменоделци в града са били Иван Янчев, Димитър Янакиев, Васил Ганев, Димитър Танев, Васил Бумбара, Апостол Консулов. Братята-каменоделци Янаки и Огнен от Айтос и Кольо Арабоолу са участвали в построяването на църквата „Св. св. Кирил и Методий” в Бургас.

Килимарството е било добре развито в отделни периоди от развитието на града. Килими са тъчели Армен Рафаелян, Тодорка Атанасова и др. През зимния сезон, след приключване на земеделската работа, много жени от града започват да предат и тъкат. Сръчните им ръце извайвали красиви форми върху черги, одеяла, възглавници, сукмани и върху финни платове за чеиз на момите. Хурката се използвала за предене, чекръкът- за навиване на преждата, а станът - за тъкане на килими, черги и др. Занаятът „плетачество” практикували майсторките Маринка Балтова, Райна Масърова, Кальопа Бъчварова и др.

Фурните в града са били голям брой и в тях се изпичали типичните български гозби- гювеч, мусака, кавърма, сарми, кюфтета, а също хляб и пити. Известни били фурната на Стефан Хлебаров, Стамболиевата фурна, Панайотовата фурна, на бай Атанас Янчев (Деркос) и др.

Кафе, боза, петмез и содо-лимонада в града се правели и консумирали в големи количества. Писателят Петко Росен пише, че „Айтос се слави със своите кафенета. Седнеш ли и кафето е готово пред теб. Рекордът е 40 кафета на ден! Правело се е кафе, като се ползвала печена леблебия.

Масовото използване в бита на растително масло (шарлан) води до разкриването на няколко маслобойни, а от цвеклото и тръстиката, изварявани в големи тави, се получавал сладък петмез. Местните майстори-пчелари изнасяли мед и в чужбина. Французинът Шарл дьо Пейсонел през XVIII век сочи Айтос като „едно от главните места в страната, откъдето се изнася жълт, великолепен по качество мед”. На Връбница тук се провеждал прочутият пчеларски панаир, на който идвали пчелари от много краища на страната.

Майсторите-занаятчии в града били обединени в еснафски сдружения с по няколко майстори, калфи и чираци. Всяка етническа група в града се насочвала към определен занаят. Българите са абаджии, грънчари, каменоделци, мутафчии, догромоджии, кожухари, сарачи. Гърците са главно бакали, винари и брашнари. Арменците са бакали, шивачи и обущари, а евреите са рафи и ахтари. Турците са кафеджии, бербери и сладкари, а циганите - джамбази, налбанти, казанджии, свирачи и кошничари. Занаятчийските сдружения са имали свои кондики, провеждали събрания (лонджи) и имали свой патронен празник. За бакалите той бил Васильовден, за винарите - Трифоновден, за грънчарите - Спиридоновден, за хлебари и сладкари - Петровден.    

Петър ПАНЧЕВ- краевед             

 

"

Сподели


Внимание! Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите.

Коментари(0)
Вход с регистриран акаунт:
Още нямате акаунт? Регистрирайте се
Забравена Парола
Айтозлия оглавява новия Национален експертен щаб за коронавируса
Общински съвет - Айтос ще заседава на закрито
Шест хана, 150 дюкяна и воденици е имал Айтос
виж още

ЧЕРНОМОРСКИ ФАР. Новините в развитие.