Любопитно
Бургаският актьор Христо Симеонов разказва историята на своя род
TразмерT

Бургаският актьор и режисьор Христо Симеонов е потомък на два рода – Сутровия от Елена и рода Хрису от Поморие. Това става ясно от предаването на БНТ „Джинс“, където гостува.

 „Дядо ми от Елена, баба ми от гръцки род – аз затова съм толкова красив, защото съм събрал толкова националности. А пък моите деца са още по-красиви“, споделя твърде нескромно, но с усмивка актьорът пред окото на камерата. Той е от хората, които ни правят по-добри неусетно чрез професията си, като разказват приказки за живота. „Това е една много сериозна приказка. На един от ъглите на тази сграда, (Старият съд в Бургас), един продавач на туршия изкарал кисели моркови. И децата минавали от там и си крадели по едно морковче. И моят дядо, който е бил много малък, решил и той да си открадне морковче. Човекът ги подгонил. И той къде да избяга – хоп, влиза в театъра и попада на репетиция. Това е нещо изключително интересно за него като дете, и става онази магия“. Така започва животът на Христо Сутров в театъра, първият от четирите поколения, свързани с театъра. „Така започва театралният род и аз, който съм кръстен на моя дядо Христо Сутров, толкова години се мотая по театралните сцени. Сега моят син, който е кръстен на мене и пак носи името Христо, и той сега завършва Нов български университет – актьорско майсторство и ще продължи май и режисура. Няма спасение от тази работа. От един кисел морков“, разказва актьорът, шегувайки се, че всичко е криминална работа.

Влязъл през задния вход, Христо Сутров ще излезе през парадния на бургаския театър. През 60-те и 70-те години „Адриана Будевска“ е символен с режисьорите Вили Цанков, Леон Даниел, Методий Андонов, Юлия Огнянова, с артистите Иван Кондов, Петър Слабаков, Ицко Финци, Досьо Досев, Виолета Бахчеванова. „Дядо ми е един от основателите на съвременния бургаски театър, когато в него вече пристигат големи актьори. Той е бил на 18 години, когато започва в трупата на Иван Георгиев – Пепеляша в т.нар. „Приказен театър“. И след това отива да учи художествена академия една година, но поради липса на средства – баща му отдавна е починал, нямали са възможност, той се връща и започва да рисува декорите в театъра. От там са го вземали за малки роли. От там нататък почва да играе по-големи и по-големи. Той беше толкова смешен на сцената – имаше астма и когато се закашляше зад кулисите – публиката започваше да се смее“, разказва бургазлията.

Но не само комедиен артист е бил Христо Сутров, добър човек и добър артист като цяло. „Шашав човек – играеше все такива роли – странни, необичайни,смешни. След това играеше и много тъжни. Има един много тъжен епизод в „Записки по Българските въстания“ – играе селянина, който си пали къщата с лулата. Той беше между тъжния и смешния артист“, казва Христо Симеонов.

Бургаският театър е дом за Христо Сутров и съпругата му Смарагда, а там зад завесите, расте и внук му Христо, който си спомня къде е работела баба му и помощник-режисьорите Станчо Димов - Чарли и Продан Коларов – Поньо. „Аз седях на едно малко столче докато баба ми подаваше текст на актьорите, а те играеха“, спомня си бургазлията за мястото – превърнало се в олтар за него.

Спомня си за смъртта на дядо си и поклонението,състояло се в театъра. За колоната, до която се сврял, опитвайки се да проумее какво се случва. „След това колкото пъти съм играл – няма случай да не пипна тази колона. Мисля че годините, които дадох на театъра са нещо, което е свързано с дядо ми и баба ми, която 35 години беше суфльор в театъра. Така че годините на моята фамилия, свързани с този театър, са много. Почти колкото стогодишнината му. Това е едно свещено място за мен“, обобщава актьорът.

Както повечето бургазлии, родът Сутрови са пришълци край морето. Бургас е заселен и става град основно от заселените бежанци от Беломорието и Източна Тракия. Преди това Бургас е обикновено пристанище за износ на зърно с население от няколко хиляди души.

Рода Сутрови тръгва от Елена, там големият род се е разделил. В момента има хора, които живеят в Стара Загора, София, Варна. Първият човек, за който се знае е Йордан Сутров, живял в началото на ХVІІІ век. Вероятно и оттогава идва фамилното име. То тръгва от прякор. „Такава поне е легендата, че са били овчари и са ставали много рано. От „сутрин рано“ идва“, разказва Симеонов. В рода имената Иван и Йордан се предават често през поколенията. И почти два века по-късно един друг Йордан се ражда в Елена. „Моят прадядо Йордан Сутров завършва даскалоливницата и го изпращат държавен чиновник в Поморие. Тук се среща със съпругата си и му се раждат дъщерите и най-малкия син Христо, който е дядо ми – баща на моята майка Йорданка Сутрова. От него съм наследил актьорлъка. Мисля, че не го излагам, надявам се и моят син да не ме излага“, обяснява актьорът, допълвайки, че от Поморие тръгва потомствената актьорска фамилия.

Едва на 20 километра от Бургас е градчето, където се запознават прадядото и прабабата на Христо. „Влюбен съм в този град, защото тук са се срещнали различни култури и националности. Говорихме за едната ми баба, която е дошла от Лозенград, другата ми баба е от гръцки род, защото прадядо ми се казва Хурмус Хрису – грък, а майката е българска от гръцка Македония. Колко много хора са се срещнали“.

Кореняци в Анхиало са хората от другия род, чиято кръв носи Христо - на Хурмус Хрису – прадядото. „От Поморие тръгва родът на моята баба Смарагда, съпругата на дядо му Христо.

Когато македонците за първи път палят Поморие пра-прабаба ми, жената на капитан Панао, взема децата и излизат на плажа. Къщата изгаря, но тя взема тенекията със злато и чака мъжа си да дойде с гемията. Капитан Панао пристига, качва ги и отива в Несебър и купува една къща. Остават дълго време в Несебър. След това сестрите му и братът на прадядо ми се преместват в Бургас .“

Като осигурил покрив за семейството си, капитан Панао тръгнал на пазар в Константинопол, защото дъщерите му били за женене, а в пожара изгорял събраният чеиз. „При гърците чеизът трябва да дойде от жената. Къщата е от мъжа, но обзавеждането е от жената. Баба ми ми е разправяла за една от нейните лели, която е давала по девет юргана за кило месо в годините след войната, за да си има стоте гръцки сарми на масата“, обяснява бургазлията. А зад възможностите стои капитанът. „Капитан Панао е бил пират. Нападал е турски гемии и ги е обирал. Страхували са се и гърците от него, защото е взимал младите им момчета и ги е водил в Гърция да служат в армията. До такава степен е бил фанатик-грък, че ги е карал там, в армията, за да могат да се бият срещу турците и да побеждават“, обяснява бургазлията.

Синът на пирата - прадядото на Христо, се казва Хурмус и е най-малкото дете в семейството. „Хурмус е много интересна личност. Той е преженил всичките си сестри. Първия път се жени за богата поморийка, развежда се и като видял красивата ни баба, пак ги преженва всичките и се жени за младото, красиво като богиня момиче“, разказва Симеонов. По думите му в Бургас той започва от нулата, а накрая на живота си е имал ханове, ресторант, хотел. Произвеждал е вино и го е изнасял за Испания. Кадусите, в които са слагали гроздето, са били 12-метрови. Като се изсипело отгоре гроздето, отдолу изтичал сокът, от тежестта на самото грозде. Той се затварял в бомби и с кораби се изнасял. Лозята, които са били на мястото на сегашния комплекс „Славейков“, са били на Хурмс Хрисус. Той бил богат и щедър. Вземал сръбски пленници да работят като ратаи на лозята. „Когато се подписват мирните договори и те е трябвало да се върнат в Сърбия, са плачели и са го молили да не ги връща там, защото при него им било добре“.

Днешният бургаски храм „Света Троица“ е свидетелство, че не само към живите и страдащите е бил добър прадядото на Христо Симеонов. „Моят прадядо дарява една от нивите си за гробище на Бургас, дава средства и за построяването на тази църква, която се казваше „Свети Дух“ – църквата на гробището. Той е погребан и някъде около църквата. Когато се разболява за трети път от бронхопневмония, казват му, че няма да могат да го спасят. В понеделник е на преглед, приключва тефтерите – кой на кого дължи, кой има да взема. Минава с файтона през гробището и казва на гробарите: „Изкопайте ми гроба, защото до края на седмицата ще умра“. И умира в събота. Гробът му е няколко метра от входа на църквата. Сега там е алея. Неговите кости не са преместени в новото гробище“, разказва наследникът.

Търговските умения са били в кръвта и на друг човек от фамилията: Първият братовчед на Хурмус Хрису - Костадин. Непосредствено преди девети септември той е от най-големите собственици на солници в района на Анхиало. „Първият братовчед на Хурмус Хрису има много солници и накрая преди национализацията ги купува всичките, за да създава фабрика за сол. Но идва национализацията“, пояснява Симеонов.

Когато се говори за богати и благородни хора, няма как да не се спомене и името на Александър Георгиев-Коджакафалията - човекът, който има огромна роля за създаването на Бургас. Той дарява 25 милиона златни лева в помощ на 600 бедни семейства – бежанци от Тракия и Македония. Дарява им и земи, на които да построят новите си домове. Неговата благословия дава възможност да се установи в Бургас семейството на бабата по бащина линия на Христо. „От Лозенград като ги подгонват – те оставят всичко там. Идвайки тука, отиват при Коджакафалията – най-големият дарител на този град и може би един от най-големите дарители на България. Баба ми е разказвала, как той лежал болен на леглото, до него е бил адвокат. Тя му целунала ръка, а той й е казал откъде докъде да е тяхното място, за да си построят къща в старата Коджакафалийска махала. Последната къща, която бе в тази махала - бе тяхната“, разказва актьорът.

Момичето, целунало ръката на благодетеля на града, се казва Димитрина Шопова. В Бургас ще стане известна като „мъжката Митра Николова“ – снажна и красива. Не само тя, родът й бил такъв. „Прадядо ми Симеон, на който е кръстен моят баща, бе един огромен човек, с бръсната глава и огромни сини очи. Страшно добър. Той е бил докер на пристанището. Дошъл един турски пехливанин да се борят. И първото нещо било да си стиснат ръцете. Толкова е бил силен дядо ми, че като му стиснал ръката, му счупил всичките кокали. И турският пехливанин не се борил с него.

Той викаше на баба ми: „Катерино, дай на децата бонбони. Пък тя: „Стига, те вече ядоха по една бонбона“, пък той пак повтаряше: „Дай на децата, ма, Катерино!“, разказва живо Симеонов. Баба Митра била също толкова добра като баща си. А и толкова силна. „Баба ми, „мъжката Митра“, беше много добър човек, обикновен, земен. Тя когато влизаше в кино, четеше субтитрите на глас. Така се е учила и така чете. И един другар тогава й казал: „Другарко, много Ви се моля, какво е това нещо, пречите!“. „Като ти преча, се премести, бе!“ и като се изправила… и той отишъл няколко реда напред, защото тя бе с много големи ръце, освен че бе едра. Един съсед тръгнал да обижда децата нещо и тя като му ударила един шамар, го хвърлила във варницата. „Не стига, че го набих, ами после го мих и с маркуча да не изгори от варта“. Такава бе баба ми“ разказва с увлечение бургазлията.

Както се полага на добрите жени, тя попаднала на добър съпруг. „Дядо ми Андон е лозаро-винар, който е с орден „Георги Димитров“. Един от първите десет орденоносци на България в тогавашно време. Той си пийваше по чашка винце. Баба ми Митра, тя не пиеше друго – само вино. Имаше една дамаджана до нея, от която не даваше на никой да си сипе. За другите пак има дамаджана от същото вино, но от нейната никой не можеше да си сипе. Мъжка жена, истинска българка“, подчертава Христо.

Христо Симеонов станал артист и режисьор и ръководител на „Приказния театър“. Детската трупа, която продължава създаденото от колегата на дядо му Иван Георгиев – Пепеляш. „Да работиш с деца – те са едни слънца, които ти дават енергия, за да си жив. А ти бавно, с голяма любов почваш да ги водиш в тайнството, наречено театър“, обяснява актьорът, който нарича подрастващите „колеги“. „Че как моят приятел Самуил, който е вече в първи клас, как да не ми е колега, че той има вече две роли зад гърба си. И то в „Котаракът с чизми“ игра. Той си ми е колега, та дрънка. Имам и две деца от детска градина. И те са ми колеги и много се смеят. Така си говорим. В театъра няма възраст. В театъра има лудост“, заключава актьорът.

Преди повече от век едно дете тича към театъра, стиснало в ръката си кисел морков, за да намери спасение и да полети към звездите, поръсило крилете си с магичния прах на сцената.

„Нашата професия умира всяка вечер. То не е професия - тъжен начин на живот. Но красотата е, че се раждаш на следващата вечер отново. И дай Боже, след нас да се раждат още много, много талантливи хора. Българският театър е нещо изключително. Той е с толкова много талант. Толкова красиви млади хора има. Толкова талантливи млади хора има, че просто има смисъл да продължава това“, казва актьорът.

И тъй както театърът умира и възкръсва всяка вечер, така умират и възкръсват спомените на хората, които са ни научили на живот, на любов, на бъдеще. Онези, които помним, не защото трябва, а защото са част от съществото ни – по-добрата ни част.

Сподели


Внимание! Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите.

Коментари(0)
Вход с регистриран акаунт:
Още нямате акаунт? Регистрирайте се
Забравена Парола
Някои са по-равни от други
Ъпдейтнаха Смарт Бургас с допълнителна информация
Кризата с COVID-19 през очите на Румяна от Немската гимназия
виж още

ЧЕРНОМОРСКИ ФАР. Новините в развитие.